Обични в Господа, мнозина от нас липсата на достъп до общите Богослужения ни сблъсква с един не маловажен въпрос. Наближава Празникът на празниците. За да го посрещнем, се готвим с най-строг пост и се стремим да изпросим дара на най-искреното разкаяние, който да върнем на Бога в тайнството на изповедта. Почистваме домовете, мислите и сърцата си. Тръпнем в очакване на Господнята трапеза. И сега дебне угроза вратите на храмовете да останат затворени…

Но как така без причастие!?!

В първите векове Евхаристийната служба не е прекъсвала и по време на най-страшни гонения. Когато хиляди са загивали не от болест, нито от война, но просто защото са отказвали да се отрекат от вярата си в Христос, като Син на Единия Бог, тогава службите са се случвали тайно, в катакомбените гробища, над саркофазите в които почивали мощите на техните братя и сестри мъченици. Вярващите взимали част от причастието по домовете си, та да могат да се причестяват всеки ден. От там идват и двете практики: литургия да не се извършва, ако в престола и/или антиминса няма вградена/съшита частица от мощи на мъченик, както и службата на предварително осветените Дарове. Народът е приемал Свето причастие претворено в неделния ден[1] (по време на Василиева или Златоустова литургия), а през седмичните дни, най-често сряда и петък.

В житието на св. Мария Египетска (паметта ѝ честваме на 1 април, както и всяка 5 неделя на Великия пост) е достигнало до нас едно от най-древните писмени свидетелства на службата на Преждеосветените дарове: Аскетите в Египет и околностите му утвърдили високи духовни подвизи, които тази жена многократно надминала. Макар и да се е причестила едва два пъти в живота си, тя е достигнала до святост. Нейният изповедник, преподобният Зосим, заедно със своите събратя монаси от Йорданската пустиня, напускали манастира само веднъж годишно – в първия ден на великия пост. Те се оттегляли в уединение чак до Цветница, когато отново се събирали обратно в манастира. Така те също са оставали без причастие за този период.

В периода IV-VI век по време на Великия пост и по-специално през седмичните дни, в които постът е най-строг, се е считало за нарушение на въздържанието да се приема каквато и да е храна, дори причастие. Храна верните са вкусвали едва след IX^-я час (след 15 ч.), когато Господ Иисус Христос предал духа Си на кръста. Това ограничение вярващият народ, свикнал да се причестява всеки ден, или най-малко четири пъти седмично (сряда, петък, събота и неделя), не можел да приеме. Как така без Свето Причастие цели пет дни!?! Тогава се е утвърдил и чинът на Преждеосветените Дарове. Така службата се е извършвала след IX^-я час, всеки сряда и петък до днес[2].

По разкази на свидетели претърпели Богоборческия комунистически режим в Румъния, разбираме как са се причестявали затворените по религиозни причини православни християни. Свещеникът затворник, като е успявал да укрие в себе си парче хляб и малко вино, е извършвал евхаристията, докато се е преструвал че играе карти с енориашите си, вместо епитрахил е слагал един конец около врата си. „Службата“ предавали на живо с морзовата азбука, като тропали по стените на съседните килии. Претворените Свети дарове свещеникът е скривал в банята, след което посветените в службата на свой ред са късали частица от причастието и са я приемали също така тайно и под страх от смъртно наказание.

За запасните дарове (сухо причастие)

Извънредните ситуации, в които хората са приемали причастие не просто показват жаждата за Христос, но са се превърнали и в правило! Не е трябвало и не трябва да остава непричастен християнин, дори когато е във физическа невъзможност да присъства на Светата литургия. Болните, ония, които не могат да напуснат своят пост, затворените – за тях биват съхранявани запасни дарове. Те се претворяват – подобно на агнеца предвиден за преждеосветените дарове по време на Велики четвъртък – на св. Василиева литургия. Агнецът се нарязва на малки парченца, след което се суши и съхранява в специални, украсени малки ковчежета наречени Дарохранителници. Ако сухото причастие не бъде раздадено до следващата година, то свещеника го потребява също на Велики четвъртък, когато се приготвя новото.

Домашния молитвен ред – нашия личен Типик

Времето на карантина не е повод да се залежим. Да си измисляме забавления и създаваме крепост на удобствата. Бъдете будни! Молете се! Имайте един минимум молитвено време  – дори и 3 минути на ден да е, но не оставайте без молитва! Нашият Митрополит Антоний се погрижи за нас като ни призова всяка вечер в 20 ч. да се молим с едни и същи думи за избавянето от пандемията. Тези мигове на обща молитва също ще ни държат заедно!

Ако е възможно всеки да изгради своя малък църковно-семеен ред типик. Класическите манастирски типици могат да бъдат обобщени така: 8 часа молитва, 8 часа труд, 8 часа почивка. Трите дяла се редуват ден и нощ в различна продължителност и интензитет. Продължителността се определя от църковния календар, деня от седмицата и личните възможности на всеки.

Така примерно

• сряда и петък, може да имаме повече време за молитва, по-строг пост и поклони;
• вторник и четвъртък за труд и молитва[3];
• събота и неделя за почивка и молитва;
• понеделник за личен покой и молитва.

Дали времето за труд, ще ползваме за ръкоделие, работа пред компютъра или просто физически труд и упражнения е въпрос на конкретните особености и потребности на всеки. Важно е обаче да имаме време в което да оставаме заети, защото „леността ражда пороци“[4]! Ясно е че имаме нужда и от движение.

По време на пост освен или вместо обичайните физически упражнения е важно да извършваме поклони. Така всяка сутрин може да започнем със седем земни поклона, като изричаме умната молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния/та!“ или само „Господи помилуй“. Ако придобиете навик може да продължите като добавяте, кратки молитви към Пресвета Богородица: „По молитвите на нашата Владичица Богородица Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния/та!“ или „Пресветая Богородица спаси нас!“. По подобен начин можем да се обръщаме към светиите: „По молитвите на свети/света … Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния/та!“ или „Св. … моли Бога за мен!“.

Има три вида поклони, като те могат да бъдат и комбинирани:

1. С преклонение на глава;
2. Поясни поклони – поклон до кръста, при който с трите събрани за кръстно знамение пръсти на дясната ръка, с изправени или леко прегънати колена, докосваме земята и след като се изправим се прекръстваме.
3. Земни поклони – те могат да започнат с кръстно знамение или с „оранте“ издигнати нагоре за молитва ръце. По това време изричаме първата част от молитвите до „…помилвай мене…“ след което коленичим и се покланяйки се докосваме с чело земята и довършваме молитвата докрай.

Друго обичайно време за молитва е:

• Преди и след ядене;
• Преди лягане и сутрин;
• Преди да започнем да четем свещеното писание;
• Преди всяка работа.

Подходящи за всеки повод са молитвите „Отче наш“ и най-кратката молитва „Господи помилуй“.

Във православния молитвеник има специални молитви за всеки повод. Не е важно молитвата да е продължителна, но е от изключително важност да има постоянство и то без изключение. Да няма ден, в който да не сте се помолили, дори без думи, дори и една въздишка отправена към Бога, един път да сме се прекръстили, но да не оставаме без молитва!

Изключително подходящо за това време е четенето на Пслатира. Има и специално правило в което целият Псалтир е разделен на 20 части, наречени Катизми. За една Катизма е нужно около 30 мин..

Четенето на Новия завет и по-специално на евангелията е особено важно. Сега в неделните дни няма да се събираме, но всеки от вас може да прочете неделното евангелие и апостол, а защо не това да бъде повод в продължение на седмицата човек да прочете едно евангелие (нужно е около два часа за да бъде прочетено цяло евангелие разделено на 7 прави малко повече от 15 мин., Посланията са с различна продължителност от 2 минути до малко над един час на послание).

Ако ползваме времето си пълноценно, може да придобием много полезни навици, които да ни помагат цял живот, че и след смъртта ни. Ако се умързеливим и отчаяме, ще пропилеем с лека ръка събираното през толкова много години.

Алтернатива ли е Интернет?

Разбира се, нищо не може да замени личното общение с ближния в нашите молитвени срещи, нито срещата ни с Христос в евхаристията има каквато и да е алтернатива.

Интернет пространството е напълно нова среда, която бидейки така динамична, е истинско предизвикателство за цялото човечество. За това и ние като църковни хора трябва да подходим изключително отговорно.

Ясно е че интернет сам по себе си нито погубва, нито спасява душите ни. Ясно е че благодатта Божия спасява душите ни. Но Бог ни се разкрива във всяко време и често изненадващо. Тук преходът от аналогови, към цифрови носители много ми напомня на прехода от устното предание към писаното слово, който се случва в широк исторически план едва 14-ти век, когато хартията започва да измества другите скъпи носители на писанията.

Ясно е, че Христос нито е оставил сам писмено наследство, нито е изобретил компютъра, но Бог се докосва до нас във всички сфери на живота ни, във всяко историческо време. Св. Йоан Златоуст парадоксално заявява, че евангелието не е нужно за спасението на душите ни[5]. Но отдалечавайки се от Бога, изтривайки Неговия завет от скрижалите на сърцата си, се отваря и необходимостта от външни носители, каквито са евангелията.

Ясно е че нищо от случващото се в интернет не може да ни даде и преподаде в пълнота църквата и Христос, но чрез него може да се подържа глада ни и подкрепя периферията ни. Във време на изолация по домовете със сигурност е по-добре да следим службата на екрана, от колкото да гледаме какъвто и да е друг запис, макар и да не може да се изповядаме по скайп или телефон, то може да имаме много важни и полезни разговори с духовници и приятели, близки и роднини.

Можем да се обучаваме, обменяме духовна литература, видео и аудио файлове, да участваме в беседи, особено когато в ситуацията на криза сме силно ограничени в избора си…

В края на краищата за чистия всичко е чисто[6]!