Статии

Моето малко чудо

Обръщение на отец Кръстин

Скъпи ми обични,

В тази безпрецедентна обстановка, ще си позволя да споделя своите мисли с вас. С това се надявам да се препотвърдим в потребността да се молим едни за други и - както моите момчета казват вечер, когато ги мързи да изреждат имена по време на молитва - „… и мили Боже, пази целия свят!“

 Вратите на храма са затворени!

Дори не ми е минавало през ум, че някога ще се наложи да живея във време, в което по каквато и да е причина ще има обществена забрана за събрание в св. Литургия. Било ме е и ме е страх да не сгреша така, че да бъда запретен от причастие, да се причестявам за осъждане, да падна в изкушение, да се разклати вярата ми, дори да кажем да ме домързи, но не съм допускал, че може да има наредба, която да определя св. Литургия като противозаконно събрание! Разбирам, че забраната не е насочено конкретно към литургичните събрания, а че тези радостни събрания на благодарението спадат към всеки друг тип събрание, но въпреки това…

Нали свободна и плуралистична Европа се опира на евангелските и евхаристийни истини и събрания. Нали именно при тежки кризи, бедствия, катастрофи, на фронта има място за свещеника, да утеши, да се помоли заедно със страдащите и уплашените, да даде надежда… Не стои ли свещеникът редом до обществено значимите служителите като лекари, аптекари, полицаи, пожарникари, социални работници, администратори, политици, шофьори, продавачи в хранителните магазини и магазини за домашни потреби, санитарни работници, боклукчии, журналисти, майстори, инженери и т. н. - хора, които въпреки извънредната обстановка продължават своето служение или продължават да упражняват своята отговорност. А нима около тях не се събират също хора?

Незначителна ли е отговорността на свещеника, като помощник на епископа в организирането на обществения молитвен живот, като слуга на народа Божий - същия този „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина; вие именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий; които бяхте непомилувани, а сега помилувани.“ (I Петр 2:9, 10).

А ако дойде време и изброените по-горе бъдат ограничени, то свещеникът трябва сам да се присъедини към ония, които ще носят храна и нужното сред затворените по домовете хора. Свещеникът е служител, той трябва да е до хората, а не над тях, не в безопасност, не в отпуска, не някъде, а при хората, и в Христос заедно със своите, поверените му.

Парадоксално на всичко изписано по-горе, аз съм щастлив, спокоен и благодарен. Щастлив, защото осъзнах какъв дар е причастието, спокоен, защото Бог никога не ме е оставял и винаги е проявявал Своята сила в моята немощ[1] (кога Той ще е по-осезаем от сега) и благодарен за живота, за който ме е повикал; за моето семейство; за ония които са ме отгледали и възпитали; за онези, с които съм днес, с които дори и смъртта не успя да ни раздели; за онези, за които днес аз на свой ред съм отговорен – благодарен съм за семейството на Неговата църква, в което бях призван да Му и да ѝ служа; благодарен за всяко едно причастие, което вярвам е запас по пътя към Неговото царство (да даде да го приемаме смирено до последното си издихание).

Моето малко чудо

Има ли причастието срок на годност?
Така наречените запасни дарове или сухо причастие се съхраняват по правило цяла календарна година!

Тук ще изповядам моето малко чудо, което благодарение на личната и нашата обща слабост се прояви. Знаете, че ние дълги години, по-точно казано 13, нямахме постоянен храм, в който да извършваме службите си и да съхраняваме запасно причастие. Така се наложи да се обърна към моите сръбски събратя и да изпрося от тях скъпоценните трохи Христово тяло, напоени с кръвта Христова. Хубаво, но мина година, аз не се реших да потребя останалите ми парченца, за да не безпокоя отново други свещеници, като им искам наново запасни дарове. И така близо 10 години, докато най-накрая се сдобихме със свой храм.

През всичкото това време причестявах болни и умиращи със същите дарове. В чантата си винаги имах дезинфектант: винаги преди и след причастие дезинфектирах ръцете, лъжичката и чашката си. След причастие, с гореща вода почиствах миниатюрните съсъди, водата изпивах, а кърпичките напоени с дезинфектант, с които на края избърсвах всичко, преди да го прибера обратно, събирах и предавах за изгаряне. В последните години, когато бях канен в християнски детски градини, в които имаше деца на православни родители, както и православни възпитатели, за да разказвам за нашата вяра, аз си позволих да споделя това чудо с децата. Показвах им искрящата малка църква, в която също като в куклен комплект за чай съхранявах малките потир с лъжичка и ковчежето, не по-голямо от пощенска марка. Там в тази съкровищница се намираше побран Създателя на цялата вселена, на всичко видимо и невидимо, във форма достъпна, възможна да бъде възприета дори от деца.

Молех децата да останат по местата си, да приберат ръце, да не пипат нищо! Те разбираха и всички, и най-буйните момченца, които до преди секунди не можеха да застанат на едно място, застиваха в очакване. Показвах им белите трохички с червеникав оттенък. Златистото ковчеже на съкровищата, като че само грееше, всичко се виждаше съвсем ясно. Питах всяко едно от децата на колко години е, след което им издавах тайната! Тези чудни трохи, които изглеждаха, сякаш току що са положени, бяха два и понякога три пъти по-големи от децата, които бяха от 3 до 5, 6 годишни.

Близо 10 години, запасните дарове не промениха с нищо физическите си качества и външен вид. След, като най-накрая получихме своя храм, при първата възможност аз потребих сам десет годишното причастие. Макар и станало хрупкаво, то бе с вкус който ясно си спомням. В никакъв случай нямаше и помен от каквото и да развала, тези Дарове бяха нетленни!

Колко други чудеса преживях с тези дарове по болници и домове, ще оставя за сега за мен, но едно е важно да споделя – вярата в чудото вече е няма! На нейно място се появи ясна, ако щете чиста опитна, убеденост в истинността на чудото. Няма как винаги, когато някой немощен получаваше причастие да получава мир и облекчение на иначе нетърпимите, понякога агонизиращи мъки и това да е случайно… В този „експеримент“ си спомням само за едно изключение, в което за болната въобще не бе възможно да приеме причастието и след като го изплю се наложи аз да го потребя. Но и в този случай макар и временно се наблюдаваше прилив на сили, физически и духовни.

Заедно в Любовта - разделени по домовете си

Прескъпи ми мои, няма как и кой да ни раздели! И смъртта е вече обезсилена[2], болестта и болката също няма власт над нас! В радост и мъка, в сила и немощ, здрави и болни Христови ли сме – Божии сме!

Не бой се, малко стадо[3]!

И кой и какво може да ни отдели от Бога, ако ние сами не го поискаме? Докато сме сгушени в обятията Му, докато сме близо до Него, ще бъдем заедно, ще бъдем едно семейство в Него.

Да, тайнствата в Църквата, общата молитва, прегръдката и братското целувание, погледът на другия, вторачен в нас, въпросът му, усмивката, сърдитата мимика, търпението, с което се въоръжаваме (а често и не успяваме), когато другия, ближния е сам, нетърпелив и раздразнен, търсенето на ближния, споделянето на тайното в някой от ъглите на храма, споделянето на радостта в центъра на храма, болката, нуждата, ръката поставена на рамото му и ясното неотнимаемо усещане – „Не съм сам!“: моят брат, моята сестра са тук до мен и в този момент за мен, и там някъде помежду ни е Христос, заедно със Своята пречиста Майка и Неговото небесно Войнство, с Неговите приятели, видими в иконите, невидими в онзи мир, непобиращ се в никакво описание, така интимен и потаен, че дори не желаем да се опитваме да мислим за него. Стига ни че Той и мирът Му са там. Той ни събира като благ Пастир, и сега копнеем отново за Него и неговия мир.

Но Той не ни е изоставил, а ни припомня, че ние сме храм на Светия Дух[4], че Е навсякъде и всичко изпълва[5], че Той е Пътя и Истината и Живота[6], че Той е светлината в нашия мрак и мракът никога няма да Го обземе[7]! А ние трябва да знаем, че всички до един сме Негови чеда, че сме обичани от Него до смърт и то смърт кръстна…

Никой не може да ни Го отнеме, ако ние не пожелаем да Го заменим, къде можем да сме отделени от Него, при все че Той е навсякъде и всичко изпълва! А ако сме с Него, заедно сме, макар и всеки зад стените на своя дом…

Амин! Истина е и така да бъде, но… Това че ние сме с Него не ни вади от този свят, това, че имаме виза за неговото Царство не ни е освободило от задачите, които имаме да изпълним тук. Тук и сега имаме своята лична и нашата обща задача, да благовестим, да се научим и предадем, да послужим на ближния, както и Той сам послужи на всеки от нас.

А тук, макар и ободрявани от Него, всеки е сам със дадената му от Него отговорност. Тежестта на личният ни кръст не може да бъде споделена. Но нали и Христос рухна под тежестта на своя кръст, изнемощял от унижение и жестокия побой? Да но именно в това рухване се състои и същинската тежест, не в килограмите на дървото.

И ние имаме моменти, в които усещаме, че не можем повече, че изпускаме кръста си, че изпускаме нервите си. Разгневяваме се, разкрещяваме се, усещаме че не можем повече така… И тогава се случва „Другояче“. Това „другояче“ може да дойде тайно, дори не разбрано от „нищото“. „Другояче“ може да дойде в в изненадващия жест на ония които са ни „скъсали нервите“. „Другояче“ може да дойде, като неочаквана или търсена подкрепа от наш близък. „Другояче“ – Пакибитието[8] в нас ще дойде, когато старият и наранен човек умре, за да заживее в нас Христос и ние в Него!

С думи прости „ Гневете се, но не грешете: слънце да ви не залязва гневни; нито давайте място на дявола.“ (Ефес. 4:26, 27).

Да, но това е процес и то процес родилен, с всичките вълнения и болки на раждането. А вместо майката, никой не може да роди. Това е процес смъртен и макар Христос да поиска и да умря за нас, на всеки лично предстои да мине през тези порти. Нашият страх трябва да бъде не страх от тази екзистенциална самота, та нали и ние сме образ и подобие Божие, та нали всеки е един и неповторим, подобно на Единия. Трябва да се пазим от сковаващия ни страх и да се стремим към Страха Божий, от който произлиза всяка добродетел. Страха Божий е страх да не изгубим Бога, да изгубим Ония, Който обичаме, да не се отделим дори за миг, като кърмаче което не ще и за миг да остане далеч от своята майка.

Бъдете сигурни, че всеки стои сам и изоставен дори и от Бога, това са границите на нашата личност, нашето аз, нашата лична бездна. Тя не може да бъде запълнена и колкото повече се вторачваме в нея, толкова повече ни се завива свят и може сами да пропаднем в нея. Нека гледаме бездните на нашите и Божествената личности, като безбрежен океан, като безкрайно нощно небе, без да искаме да го „поберем“, но да се оставим на чувството за свобода, в която всяка граница е невъзможна.

В този смисъл грижата за другия е най-добрата грижа за самите нас. Тук не говоря за грижа – тревога, не да се вайкаме за това, което бихме могли да направим, но да се огледаме в новата обстановка - какво е възможно въобще да направим. С какви конкретни действия можем да достигнем другия, ония в съседната стая или в недостъпната към момента България.

Ако сме сами, молитвата за другия е реална връзка, да напишем писмо, да нарисуваме картичка. Ако сме със семейството си, всеки жест спрямо другия е по-желан и необходим от всякога. Любовта е жива,когато е действена[9]. Нека обаче даването ни да не е обвързано с очакване за моментален резултат. В тази нова ситуация ще има и нови реакции.

Да си дадем време едни на други, а и на себе си.



[1] Виж II Кор. 12:09

[2] Виж I Кор. 15 и стихове 54, 55: А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: "смъртта биде погълната с победа".

"Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?"

[3] Виж Лука 12:32

[4] I Кор. 3:16 и 6:19 „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“
„Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?“

[5] Виж молитва към Светия Дух: „Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш,…“

[6] Виж Йоан 14:6 „Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът;…“

[7] Виж Йоан 1:4, 5 „В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.“

[8] духовно обновление, осмият незалязващ ден настъпил след Второто Христово пришествие

[9] „ Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам.“ (Йоан 15:13, 14);