В последните десет години много некръстени извървяха пътя към храма, за да се извърши над тях св. тайнство Кръщение. Кръщават се малки и големи. Всеки със своите разбирания и очаквания. След края на тайнството си тръгват и мнозина въобще не се връщат в храма. Изгубват се. Няма ги. Както изведнъж се появиха, така и изчезнаха. Разбраха ли какво стана с тях, влизайки в кръщелния купел? А ние, които останахме, схванахме ли същността на тайнството и промени ли то живота, мислите и делата ни?
Чувал съм, а навярно и вие сте слушали за най-различни причини, поради които хората се кръщават. Най-често стоящи далеч от разбирането на църквата за св. тайнство Кръщение. А какво е то?
В реда на тaйнствата на първо място стои Кръщението. То е врата, която ни въвежда в благодатното царство, в църквата и ни дава достъп за участие в другите тайнства. Необходимо е на всеки човек, за да може духовно да се възроди и спаси. В беседата си с Никодим Исус Христос наблегнал именно на това: "Ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие." (Йоан 3:5)
Кръщението е учредено от Господ Исус Христос след възкресението Му. Той заповядал на апостолите: "Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух." (Мат. 28:19)
От книгата "Деяния на светите апостоли" разбираме, че апостолите кръщават новоповярвалите. И така вече двадесет века епископите и свещениците, имйки апостолско приемство, извършват това тайнство. В него кръстеният чрез благодатта на св. Дух се очиства от първородния грях и личните грехове, извършени до този момент (ако е възрастен), и се възражда духовно. Апостолите в своите послания ни казват, че чрез Кръщението ние се "освещаваме", "омиваме", "очистваме", "оправдаваме", "умираме за греха", "съпогребваме се с Христа" и "възкръсвaме с Него".
Интересно е, че църквата представя това тайнство като подобие на смъртта и възкресението на Христос. Тук не говорим за смъртта като биологична функция на живота. По-скоро става дума за смъртта като духовна реалност. Отделеност от Бога. Ето това е истинският смисъл. Пребиваване в "далечна страна", в която отсъства Подателят на живота, истинския живот, а именно самият Бог. Христос дойде и разруши смъртта с нейното жило - греха. Той не разруши физическата смърт, както мнозина мислят, защото не премахна този свят, от който тя е част.
"Като премахва жилото на греха от смъртта, отстранявайки тази духовна реалност, Христос я изпълва със Себе си, с любовта и живота Си и я превръща в светъл и радостен преход, в Пасха, в един по-пълен живот, общение и любов" - казва отец Александър Шмеман. Човекът, който вярва и живее в Христа, е освободен от смъртта. И това е подобието в Кръщението. Подобието е в нас, а именно това е вярата ни. Да вярваш в Спасителя, не означава само да го признаваш, да вярваш в Неговите свръхестествени способности, да чакаш да получиш, а да Му се отдадеш. Означава да приемеш Неговата вяра, мисли, любов и желания като свои. И не само да ги приемеш, но да ги приложиш и пресъживиш в житейския си път. Другият път е пустинята, изпразнен от съдържание и пълнота. Кръщението по подобие на смъртта и възкресението е изява на една радикална и позитивна промяна. От водите излизаш нов човек с ново име - християнин. Благодат и отговорност. Вече си член на Христовата църква. Трябва винаги да бъдеш и участваш там, където се събира църквата, тоест на литургийното евхаристийно събрание в неделния ден.
И така, Кръщението не възстановява човешката природа в нейното първоначално състояние, в което се е намирал Адам преди грехопадението. Греховната наклонност отслабва, волята на човека получава по-голяма свобода да върши повече добро, отколкото преди извършване на тайнството.
Често действията, извършвани от свещеника при Кръщението, не се разбират. А те са символи с дълбоко съдържание. Св. тайнство се извършва чрез трикратно потапяне, като свещенослу-жителят произнася думите: "Кръщава се Божият раб или рабиня (с произнасяне на името) в името на Отца, Амин, и Сина, Амин, и Светия Дух, Амин." Това е единственото тайнство, което в краен случай - при опасност от смърт - може да се извърши от мирянин християнин (мъж или жена). Чрез потапяне или поръсване при произнасяне на горепосочената формула. Ако болният оздравее, свещеникът само прочита пропуснатите молитви и го миропомазва.
Църквата е установила както децата, така и възрастните да имат кръстници (възприемници). Те са поръчителите пред църквата за вярата на кръщавания и имат задължение да го наставляват и утвърждават в истините на вярата и Христовото учение.
Ето някои от действията, извършвани при Кръщението:
- Отричане от сатаната. Днес за съвременното мислене това е архаизъм. Много християни се поддават на изкушението и го отхвърлят от чина на тайнството. А какъв е смисълът? Отричането от сатаната не означава отхвърлянето само на едно същество, а на цял светоглед, основан на гордостта и себевъзнасянето, отделил човека от Бога и превърнал живота му в мрак и ад. Това е отхвърляне на идолопоклонството, проникнало в идеите и ценностите на съвременния свят, които заробват живота на човека повече, отколкото идолопоклонството на древното езичество.
- Изповядване на Христа. Тук кръщаващият свободно изразява решението си, че се съчетава с Христа. Изповядване на лична вярност и служение към Спасителя. Това решение се потвърждава с произнасяне символа на вярата.
- Помазване с елей. Елеят е символ на изцеление, светлина и радост, на живота като пълнота, но и символ на помирение и мир. Той е маслинената клонка, донесена от гълъба на Ной, оповестяваща Божията прошка и помирение с човека след потопа.
- Свещенослужителят помазва кръстообразно кръщаващия се по челото, гърдите, ушите, ръцете и нозете. Това е пресътворяване на тялото и сетивата на човека.
- Обличането в бяла дреха е символ на духовна чистота и невинност, получена в тайнството, и задължение за запазването й.
- Запалените свещи и обикалянето около купела са израз на духовно тържество и радост. Запалените свещи напомнят, че кръстеният трябва винаги да гори духом. Кръгът е символ на вечността, затова обикалянето означава, че той трябва вечно да принадлежи на Христос.
- Подстригването на косите е символ на покорство и жертва. Ето първата свободна и радостна жертва, принесена от човека на Бога в започващия нов живот. Косата е символ и израз на красота и власт.
И така, последованието на тайнството е извършено, но тепърва запъчва голямото движение. Животът ни да се превърне в поклонничество и възход към "деня невечерен" на Божието вечно царство. Пътят ни да е светъл и едно нескончаемо славословие към Бога. Остава само да го осъществим.
Дончо Александров, магистър по богословие, http://list.hit.bg
Второто тайнство в църквaта е миропомазанието. То се извършва непосредствено след кръщението и съставлява с него един богослужебен чин. Свети Григорий Нисийски сравнява това тайнство с укрепването на организма след дълго боледуване. Ако кръщението чрез опрощаване на греховете ни избавя от духовна смърт, миропомазването ни дава сили за духовно укрепване във вярата.
На гръцки език "миро" означава благоуханен елей. Употребявало се за освещаване още в старозаветни времена. Миропомазване се извършвало над царе, свещеници и пророци, а при освещаване на скинията Мойсей използвал миро, с което е помазал и Аарон за първосвещеническо служение. Бог посочил на Мойсей съставките на мирото за свещено помазване (Изх. 30:22-25).
За заповедта на Спасителя относно кръщението в Св. Писание има пряко указание. Относно миропомазването подобна пряка заповед няма, но божественият произход на това тайнство е несъмнено. Така в Евангелията имаме преди всичко обещанието на Спасителя, че след като извърши делото на изкуплението, ще изпрати на всички вярващи в Него даровете на Св. Дух. За това, че всички вярващи в Христа ще получат тези дарове след Неговата смърт и възнесение, разказва св. ев. Иоан Богослов със следните думи:
"В последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода".
И евангелистът пояснява думите Му така: "Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен" (Иоан. 7:37-40).
И действително, книга Деяния на св. апостоли повествува, че Апостолите наистина са преподавали на вярващите в Господа Даровете на Св. Дух. Несъмнено, през 40-те дни между Възкресението и Възнесението Господне (вж. Подготвителните седмици и първите шест седмици на Великия пост, бел.ред.), когато Той се явявал на апостолите и им говорил за Божието Царство (вж. Деян. 1:3), учениците Му получили и благословението на Спасителя да извършват тайнството на подаянието на Светия Дух, както и необходимите указания за начина на извършването му. Тогава, беседвайки с тях Той "им заповяда:
"Не се отдалечавайте от Йерусалим, а чакайте обещанието от Отца, за което сте слушали от Мене, защото Йоан кръщава с вода, а вие не след много дни от днес ще бъдете кръстени с Дух Свети... Ще приемете сила, кога слезе върху ви Дух Свети." (Деян. 1:4-5, 8)
Апостолите приели на Петдесетница Св. Дух и оттогава кръстените с вода кръщавали и с Дух Свети. Така ап. Петър говорил на народа в деня Петдесетница:
"Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа". ("Покайтеся, и да крестится кийждо вас во имя Иисуса Христа во оставление грехов, и примите Дар Св. Духа") (Деян. 2:38).
Макар и във връзка с тайнството Кръщение, тайнството на подаване на Св. Дух е отделно свещенодействие. В Новия завет имаме свидетелство, че първоначално светите апостоли възлагали ръце над кръщаваните за получаване благодатта на Светия Дух.
"Те [някои ученици в Ефес] се кръстиха в името на Господа Иисуса. И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Свети" (Деян. 19:5-6).
"И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко..." (1Иоан. 2:20).
"Помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило" (2Кор. 1:21).
"Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа" (Деян. 2:38).
Видно е, че апостолът ясно разграничава прошката на греховете при кръщение, от получаване на дара на Светия Дух. Учениците в Ефес били кръстени, но едва "когато Павел възложи на тях ръце слезе върху им Дух Свети" (Деян. 19:6). В книга Деяния се разказва за това как Филип благовестник след успешна проповед в Самария кръстил повярвалите самаряни. Филип бил един от седемте "дякона", т.е. служители, за чието поставяне от апостолите се говори в шеста глава (ср. Деян. 21:8). Той ги кръстил, но не могъл сам да извърши тайнството на низхождането на Св. Дух - това можели само апостолите. Затова, "като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, проводиха там Петра и Иоана, които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светий. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса.) Тогава възлагаха върху им ръце, и те приемаха Духа Светаго (Деян. 8:14-17).
В Св. Писание освен апостолите, единствено Корнилий получил дара на Духа без ръкополагане, а само с кръщение. Това изключително явление трябвало да убеди ап. Павел и другите, че и за езичниците са отворени вратите на Христовата Църква и на спасението! Но тези две изключения не отменят нуждата от миропомазване, за да слезе върху ни Светия Дух. "Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов" (Рим. 8:9).
Това кръщение, което апостолите извършвали чрез възлагане на ръце, е днешното тайнство миропомазание. Докато кръстилите се били все още малко на брой, апостолите имали възможност да отиват при всеки от тях и да възлагат ръце. Но когато евангелската проповед започнала да се разпространява по цялата земя, нито самите апостоли, нито упълномощените от тях приемници (епископи) можели да участват лично в тайнството. Това обстоятелство още в апостолско време довело до решението да се допусне извършването на тайнството и в друга форма, а именно чрез помазване на кръстените със свето миро, придружено с молитва на свещенослужителя. Така тайнството можели да извършват вече и презвитерите, използвайки осветено от епископите миро. При помазване свещенослужителят изричал формулата "Печат дара Духа Святаго", т.е. "Печат на Дара на Светия Дух", както е и днес.
С времето помазването със свето миро заменило изцяло първоначалното полагане на ръце. (Ръковъзлагане се практикува и до днес в Коптската и Етиопската църкви). В Православната Църква ръковъзлагането останало характерна и неотменима принадлежност на тайнството свещенство.
Многото благовонни вещества, влизащи в състава на светото миро, символизират многообразието от дарове на Св. Дух, подавани на вярващите в това тайнство, в съответствие с думите на Апостола:
"Има различни дарби, ала Духът е един и същ... Всичко това го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму по отделно, както си иска" (1Кор. 12:4, 11).
Видимата страна в тайнството е помазването с осветено миро на челото, гърдите, очите, ушите, устата, нозете и ръцете на вярващия. При всяко помазване, извършващо се кръстообразно, свещенослужителят произнася тайноизвършителната формула: "Печат дара Духа Светаго. Амин!"). Челото се помазва за освещаване на ума или мислите; гърдите - за освещаване на сърцето или желанията; очите, ушите и устата - за освещаване на възприеманото чрез тях; ръцете и нозете - за освещаване на делата и цялото поведение на християнина.
Чрез помазване с миро върху човека слиза сам Св. Дух като дар от Христос. Ето защо във формулата се казва дар, а не дарове. Тук не става въпрос за конкретни дарове на Св. Дух, необходими за съхраняването на човека в християнския му живот.
В миропомазването Светият Дух е дарът, който Господ ни дава. Светият Дух като дар! В състояние ли сме да разберем дълбочината на тайнството и неговите духовни последици?
Това е една лична Петдесетница, превръщаща ни в Божи храм.
Приемаме като дар Онзи, който слезе на река Йордан върху Христос, разкривайки Го като помазаник, като възлюбен Син и Спасител. Христос е Божи помазаник и ние получаваме неговото помазание. Христос има Духа, който е живот и дава и на нас участие в Неговия живот. Христос е Син и ние сме осиновени. Бог се отпечатва в душите ни. Такъв е истинският смисъл на Тайнството на печата. В древната църква терминът "печат" е имал много символи. Но основното му значение, разкрито в помазването със свето миро, е: то слага отпечатъка върху телата и душите ни на Този, който ни притежава и комуто служим. То е знак за висшето ни неповторимо призвание.
В Христос, който е цар, свещеник и пророк, ние ставаме царе, свещеници и пророци. Изведнъж получаваме и трите достойнства.
Новата, истинска царска власт, дадена на човека, е непрекъснато да пресътворява света като възхождане към Бога.
Свещеническото ни достойнство се изразява в това, да осветим и преобразим себе си, като непрекъснато принасяме живота, делата, радостите и скърбите си на Бога, като ги откриваме напълно пред Божията воля и благодат. И най-вече да станем носители на онази жертвена любов, която е същност и съдържание на свещенството на човека.
И накрая, пророчеството се състои в даденото ни основно познание на истината за Бога и човека, за света и крайната му съдба.
Тази способност ни дава силата да бъдем при всякакви условия - на работното място и извън него, винаги и навсякъде свидетели на Христа.
Дончо Александров, магистър по богословие
Този текст е създаден на основата на едноименната статия на магистъра по богословие Дончо Александров, публикувана на сайта на Православния храм "Свети Атанасий" в гр. Варна. Пресъздаден с известни допълнения от www.pravoslavieto.com
Бог единствен може да прощава греховете със Своето дивно всемогъщество...
Всемогъществото на Господа може да прощава човешките грехове. Но вижте колко е непостижимо Божието милосърдие! Бог е дал Своята власт за прощаване греховете на човеци на апостолите и техните приемници в лицето на епископите и свещениците!
Защо е постъпил Бог така? За да ни направи покаянието, а следователно и прощаването на греховете още по-близко, още по-достъпно, още по-несъмнено! "Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат." (Иоан.20:22-23)...
В този миг каквото свещеникът прощава на земята, се прощава и на небето! Та има ли по-голяма милост от тая? Ние не бихме повярвали, че е възможно това, ако не ни беше казано от Онзи, Който никога не произнесе празна дума, нито лъжа (1 Петр.2:22)...
Както на десетимата прокажени Иисус Христос казал: "Идете, покажете се на свещениците" (Лука 17:14) и те, като отишли, се очистили, тъй и на нас грешните Той като че ли говори: "Вие сте болни от духовна проказа?! Не се бойте! Ще се очистите! Изпълнете само това: идете, покажете се на свещениците!"...
Четвърти казва: "Аз се изповядвам пред Бога. Каква нужда има да отивам при свещеника?"
Но ако няма нужда да отиваш при свещеника, тогава въобще не ходи при него! Тогава се обърни към Бога Той да те кръсти направо отгоре. Той да те миропомаже, Той да те венчае, Той да ти извърши маслосвет, Той да те причасти направо на някаква небесна литургия и пр. Но ти не правиш това. Защо си непоследователен? Защо за всички други тайнства ти се обръщаш към свещеника, а само за тайнството Изповед казваш: "Нямам нужда от свещеник; аз се изповядвам направо пред Бога!" Не чувствуваш ли, че врагът ти тъй те мами?
Бог е наредил свещениците да извършват светите тайнства, та чрез тях да получаваме ние небесната и всеспасителна благодат. И Изповедта е тайнство. Ако ти се изповядваш пред Бога, добре правиш, защото раздвижваш съвестта си, припомняш греховете си и може би даже сълзи проливаш за тях. Но с всичко туй ти още не получаваш Божията благодат на опрощението. Както когато седиш и си мислиш как в незалязващия ден на Царството небесно Божиите угодници се причастяват с непостижимото за нас небесно причастие, ти не се причастяваш реално, колкото и да се умиляваш от своите мисли, докато не приемеш видимото св. Причастие, тъй и тук, докато не отидеш при свещеника, на когото сам Иисус Христос е дал властта да връзва и да развързва, колкото и да се изповядваш пред Бога, още не получаваш прошка за греховете си. Защото Сам Бог е благоволил да каже на свещениците: "На които простите греховете, тям ще се простят"...
Но как може свещеникът да прощава греховете? питаш ти. Може, щом Бог тъй е наредил. Но нали и сам свещеникът е грешен човек? Ако той е грешен, какво губиш ти от това? Той е грешен за себе си и ще отговаря пред Бога за своите грехове. Поради неговата греховност извършваните от него св. Тайнства не престават да бъдат действени за тебе, щом ти ги приемаш с вяра и смирение. Нима слънчевият лъч, като пада върху кал, се оцапва? Тъй и Божията благодат не губи нищо от това, че се предава чрез окалян в грехове свещенослужител. Той сам на съдния ден може да бъде лишен от благодатта поради недостойнството си. Но ти, приемайки чрез него Божията благодат, няма да се лишиш от нея, ако сам се покажеш достоен.
Пети казва: "Аз отивам при свещеника да ми чете разрешителна молитва".
Това е най-кощунствена злоупотреба с Изповедта! Що значи "разрешителна молитва"? То значи молитва за развързване на греховете. Отива християнинът при свещеника и без да се изповядва за своите грехове го помолва: "Отче, прочети ми разрешителна молитва!" или "простена молитва!" И свещеникът слага епитрахила върху главата на каещия се, и му прощава беззаконията, които той не е изповядал, а е скрил.
Стой, служителю Божий! Какво правиш? Знаеш ли какви грехове се крият в тази душа, та ги прощаваш тъй лекомислено? Каква отговорност носиш и ти пред Бога! Ами ако от тебе е укрит някой смъртен грях, и ти лекомислено допуснеш християнина до светото Причастие, няма ли да ускориш чрез това гибелта на душата му?
Четенето на разрешителна молитва е най-голямо недоразумение! То е лъжене на Бога, лъжене и на себе си. Ананий и Сапфира заплатиха с живота си своя нечестив опит да излъжат Духа Светаго (Деян.5:1-10). Не се самозалъгвай, християнино! Свещеникът не може да ти прости греховете, докато не ги чуе в изповед. Той не може да развърже възлите на твоята съвест, докато не се докосне до тях. Тук никакви приспивни за съвестта "разрешителни" молитви не помагат. Или ти си изповядал греховете си и си получил прошка за тях, или не си ги изповядал и те са останали в душата ти. Ако можеш да се измиеш, без да се докоснеш до водата, ще можеш и да се очистиш от беззаконията си, без да си ги изповядал."
Препечатано със съкращения от © "Православна беседа".
Божествената Евхаристия като основа на духовния живот и залог за спасението
Причащението (Евхаристията) е велико тайнство. В него вярващите споменават живота, страданията и смъртта на Спасителя. Освен това се извършва по-важно и по-велико дело: чрез действието на Светия Дух евхаристийният хляб, който вярващите приемат по време на светата Литургия, се претворява (преобразува се, преобръща се) в истинско Тяло, а виното - в истинска Кръв на Христа Спасителя. По този начин вярващите се съединяват най-пълно и неразделно с Христа - изворът на вечния живот, за опрощаване на греховете и получаване на вечен живот.
В Литургията на верните, като извършват Евхаристията, свещениците в Православната църква произнасят следната древна молитва:
"Като припомняме, прочее, тази спасителна заповед ["това правете за мой спомен"] и всичко, което за нас е било: кръст, гроб, тридневно възкресение, възшествие на небето, стоене отдясно, Второто и славно пришествие - принасянето на Твоето от Твоето от всичко и за всички".
Така на всяко богослужение Църквата възпоменава светото тайнство Евхаристия, установено от Самия Господ Иисус Христос.
Още преди Своите страдания Иисус Христос подготвил народа и учениците Си, за да могат те да разберат спасителната сила и значението на св. Причастие. Когато наситил чудесно с пет хляба и две риби повече от поет хиляди души, Той изложил пред народа учението, че за вечния живот е необходимо да вкусят Неговите Тяло и Кръв:
"Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света. Тогава иудеите се запрепираха помежду си, думайки: как може Той да ни даде плътта Си да ядем? А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки" (Иоан 6:48-58).
Още по-ясно учи Христос за светото Причастие на Тайната вечеря:
"И когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове" (Мат. 26:26-28).
Същото говори за светото Причастие и св. апостол Павел:
"Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово?" (1Кор. 10:16).
И по-нататък той обяснява:
"Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб" (ст.17), т.е. причастяваме се от "живия хляб", "небесния хляб" - Христа, Който е казал: "Аз съм хлябът на живота" (Иоан 6:35).
"Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста" (1Кор. 11:26-30).
От всички посочени места на Свещ. Писание се разбира, че в св. тайнство Причастие като хляб и вино ние приемаме истинските тяло и кръв Христови за съединение с Него, за опрощаване на греховете и за получаване на вечен живот. Затова, който отрича Причастието, или който не признава, че с него се приема истинското Тяло и Кръв Христови за прощаване на греховете, той не ще има вечен живот, защото Сам Христос казва:
"Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден" (Иоан 6:53-54).
Към видимата страна на тайнството Причащение се отнасят:
1. веществото, което се използува при тайнството – хляб, вино и вода;
2. богослужението, през време на което се извършва това тайнство, и
3. думите, при произнасянето на които хлябът и виното се претворяват в тяло и кръв Христови.
Основното вещество, което се използува при тайнството Причащение, е хлябът и виното. Извършването на тайнството Причащение съставя главната и съществена част на християнското богослужение. Богослужението, по време на което се извършва това тайнство, се нарича Литургия (обществено служение).
Невидимата страна на тайнството Причащение е оня върховен момент, в който хлябът и виното със силата и действието на Св. Дух се претворяват в тяло и кръв Христови. Това е тайна която никой не може да изясни. Ние знаем само, че това става, и че под вид на хляб и вино приемаме действително тялото и кръвта Христови. Към невидимата страна на тайнството се отнася и това, че вярващите, като се причащават със светите Тайни, влизат в най-тясно единение със Самият Христос и в Него стават съобщници на вечния живот.
Апостолите и древните християни, съзнавайки спасителната сила на тайнството Причащение, пристъпвали към него всеки неделен ден. В наши дни Църквата увещава ония, които желаят да водят благочестив живот, да се причастяват колкото е възможно по-често. Да пристъпват към тайнството Причащение могат всички вярващи, които са получили Кръщение и Миропомазване, и не само възрастните, но и децата които трябва да се приобщават със светите Тайни, за да освещават душите и телата им и да получават Божията благодат. От възрастните се изисква да се подготвят за причащаване чрез пост и молитва, след което да очистят съвестта си в тайнството Изповед.
Нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, "който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне" (1Кор. 11:29). Изпитването означава достойно приготвяне, което става чрез очистване съвестта, чрез искрено покаяние за сторените грехове и решение да се не греши повече, а да се води добродетелен живот. А който яде и пие недостойно, т.е. който се причащава без необходима подготовка без да мисли за страданията на Господа и за Неговата изкупителна жертва, предложена в тайнството на тялото и кръвта Господни, той яде и пие своето осъждане – над него се отсъжда от Бога наказание.
По отношение на св. Причастие най-големите заблуди на сектантите са следните:
Лутераните признават, че по време на причастяването Христос присъства в евхаристийния хляб и вино със Своето тяло и кръв - "в хляба, с хляба, и под хляба" ("in pane, cum pane et sub panem), но в същото време нито хлябът се превръща в тяло Христово, а си остава просто хляб, нито виното се преобръща в кръв Христова, а си остава обикновено вино.
Калвинистите и някои подобни на тях отричат изцяло благодатното действие на Евхаристията и присъствието на Христос. Те гледат на причастяването като на символично действие, установено за възпоменаване на страданията и смъртта Христови и според тях то има само религиозно-възпитателно значение.
Мистиците пък, съвсем отричат прчастието като ненужно, твърдейки, че се причастяват с Христа "духовно", чрез непосредствено съединяване с Него в състояние на религиозно вдъхновение или екстаз.
Отричайки спасителното значение на тайството св. Причастие, те не разбират от какъв велик Божи дар се лишават: те се лишават от съединението с Иисус Христос и от опрощаването на греховете им за вечен живот и така те си приготвят вечно наказание заради непослушанието на светите думи на Христа Спасителя:
"Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света" (Иоан 6:48-51).
На тях св. ап. Павел казва:
"Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?" (Евр. 10:28-29).
Християните трябва винаги да помнят цялата важност и светост на тайнството Причастие и да пристъпват към него очистени от греховете си чрез покаяние и тайството Изповед, като не забравят никога предупреждаващите думи на св. ап. Павел:
"Който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне" (1Кор. 11:27-29).
Бракът е тайнство, в което на младоженците, които пристъпват доброволно към бракосъчетание и обещават тържествено пред свещеника и Църквата да пазят съпружеската вярност. При самото тайнство чрез благословение от свещеника се дава свише божествена благодат. Тя освещава техния брачен съюз, възвишава го до духовното единение на Христа с Църквата и им съдействува да постигнат целите на брака: единодушие между двамата, взаимно подпомагане в нравственото усъвършенствана и спасението, благословено раждане на деца и тяхното християнско възпитание.
Бракът като съюз на мъж и жена е установен от Бога още в рая. Виждайки, че не е добре за човека да бъде сам, Бог му е сътворил помощник, нему подобен (Битие 2:18). След като създал тази първа човешка двойка - мъж и жена, Господ ги благословил и казал: "Плодете се и множете се, пълнете земята" (Бит. 1:28).
Като тайнство бракът е установен в Новия Завет. Показвайки високото достойнство на установения от Бога брачен съюз, Спасителят почел със Своето присъствие сватбата в Кана Галилейска и там извършил първото Си чудо (Иоан 2:11). В разговор с фарисеите Господ Иисус Христос привел думите, с които Бог установил брачния съюз в рая, и прибавил: "Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва" (Мат. 19:6).
Че бракът е тайнство се вижда от думите на св. апостол Павел, който го нарича тайна велика и го сравнява със съюза между Христа и Църквата: "Ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата" (Ефес. 5:31-32). Тук мисълта на апостола е, че само когато бракът е отобраз на съюза на Христа с Църквата, той е тайна велика. Християнският брак е благодатно осветен съюз, както благодатния съюз на Христа с Църквата. И единият, и другият са благодатни.
Най-важните видими действия на тайнството Брак са: възлагането венци върху главите на младоженциите и трикратното тържествено благославяне на техния брачен съюз от свещеника с изговаряне кратка молитва към Бога. Молитвата на свещеника с тайноизвършителните думи е: "Господи, Боже наш, славою и честию венчай я" (Господи, Боже наш, със слава и чест ги венчай). По време на тези свещенодействия Сам Господ невидимо благославя встъпващите в брак, и млаодженците стават едно, като се съединяват неразлъчно за цял живот. [...]
Невидимата страна на тайнството Брак е освещаването на брачния съюз с благодатта Божия, по подобие на духовния съюз на Христа с Църквата, както и съдействието, което тя дава на съпрузите да изпълнят достойно своите взаимни задължения, защото бракът е съединение на двамина за постигане на висши нравствени цели. Бракът е средище за нравствен подвиг и за велико християнско творчество. Св. апостол павел пише:
"Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло - чисто" (Евр. 13:4).
"Тази е волята Божия: да бъдете осветени, да се въздържате от блудство, всеки от вас да умее да запазва своя съсъд в светост и чест, а не в похотна страст, както и езичниците, незнаещи Бога" (1Сол. 4:3:5).
Бракът е единственото тайнство, което се извършва едновременно над двама души и ги прави да бъдат едно цяло. Православната църква, като изхожда от човешките немощи и слабости позволява развод, но само при прелюбодеяние (ср. Мат. 5:32).
Въпреки че брачният съюз е благословен от Бога, встъпването в брак не се счита от Църквата задължително за всички. Не са задължени да встъпят в брак неспособните за съпружески живот, както и онези, които не са склонни към такъв живот, и всички, които считат, че като безбрачни ще се отдадат свободно, пълно и с по-голям успех в служба на Бога и ближните. В такъв случай отричането от радостите на семейния живот е жертва, която е угодна на Бога. Иисус Христос казва:
"Не всички възприемат тая дума, но ония, на които е дадено; защото има скопци, родени тъй от майчина утроба; има и скопци, скопени от човеци; и има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно. Който може възприе, нека възприеме" (Мат. 19:11-12).
Не всички възприемат тая дума, т.е. казаното, че е по-добре да не се женят, но ония, на които е дадено от Бога. Не всички хора могат да бъдат девственици, а само онези, на които са дадени от Бога естествено разположение към безбрачен живот и особени сили за това. Който може да живее безбрачно, нека така да живее.
Относно предимството на безбрачието пред съпружеството св. апостол Павел пише:
"Всеки си има своя дарба от Бога, един - тъй, други - инак. А на неженените и вдовиците казвам: добре им е, ако си останат като мене. Но, ако не се въздържат, нека се женят; защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват" (1Кор. 7:7-9).
"Нежененият се грижи за Господни работи - как да угоди Господу; а жененият се грижи за световни работи - как да угоди на жената. . . Който омъжва девицата си, добре прави, но оня, който я не омъжва, по-добре прави" (1Кор. 7:32-33, 38).
Православен Катехизис, Синодално издателство 1991 година
Pravoslavieto.com
Чинопоследованието на тайнството Брак
Чинопоследованието на тайнството Брак се състои от две части: Обручение и Венчание.
Обручение
Обручението се извършва в притвора на храма. Тук младоженците в лицето на свещенослужителя обещават пред Бога и кумовете заедно да носят скърбите и радостите в живота. Те държат в ръцете си големи запалени свещи, съединени с панделка (отново напомняне за единението им). В знак на безкрайна обич между двамата свещеникът полага на десните им ръце халки. Окръжността е символ на безкрайност. Църквата благославя тъй да бъде безконечна обичта и разбирателството между двамата. При Венчанието бракът се благославя като неразделен съюз между двамата и се измолва Божията благодат.
Днес Обручението се извършва в притвора на храма, а самото венчание в средата на храма. Така е от времето на император Константин Порфирородни (945-959 г.).
При Обручението се е чела молитва "Разделените си събрал в единство...", след което обручените се целували. От ХІ век целуването в този момент изчезва като задължителен елемент, а остава размяната на халките, извършвана от кума. В някои църкви това прави свещеникът.
Както пише проф. Благой Чифлянов, в библейско време Бракът се е състоял от годеж — в дома на годеницата, и венчавка — в дома на годеника. Дотогава годеницата живеела в дома на родителите си. Преди 50 години и у нас се е спазвала тази традиция. На годежа благословия давал бащата на годеницата, а на венчавката — бащата на годеника. Брачните тържества продължавали цяла седмица. Заключителният обред на венчаването ставал в края на годежната седмица.
В гръко-римския свят също имало годеж, като чисто юридически акт, и венчание, свързано с религиозни действия, при които жреците принасяли жертви и давали благословения. Сватбеното облекло, венците, пръстените и подаръците били налице, както и сватбената вечеря в чест на младоженците. Очакваната брачна нощ била съпроводена с шумни веселби.
В първите години на християнството християните от иудейски произход се бракосъчетавали с благословение, а тези от езически произход — чрез принасяне на жертви. С църковно благословение годежът се свързвал едва по времето на византийския император Алексей І Комнин (1091-1118 г.). На свещениците не се разрешавало да участват в сватбени пиршества. Правило 54-о на Лаодикийския събор повелява свещениците да напускат дома на младоженците преди в него да влязат играчите.
Венчанието
След като в притвора е свършено Обручението, при пеенето на "Слава Тебе Боже наш, слава Тебе" свещеникът повежда младоженците в централната част на храма. Тук в средата, където има полиелей, е поставена маса, на която лежат Светото Евангелие, св. Кръст, два венеца (символизиращи царски корони), червено вино, хляб, бонбони. Обичаят да се дава по време на Венчанието хляб и мед (днес бонбони) води началото си от ХVІ век. Венци на главите на младоженците християнската Църква започнала да полага през ІV век, първо в Армения, а след това и във Византия. Оттогава и тайнството Брак се нарича Венчание. Така е в православната Църква и до днес. В апостолско време младоженците носели венците цяла седмица. В дни на нещастия равините нареждали, съгласно обичая, младоженците да не носят венци и да не се пеят песни.
Свещенослужителят извършва тайнството, по време на което бракосъчетаващите се се държат хванати за двете си десници. В това време кумовете стоят зад тях със запалени свещи, съединени с обща панделка. Църквата напомня отново за единението и носенето на семейния кръст заедно с прочитането на молитвата "Господи, съчетай раба си (казва се името му) с рабинята (името й).""
Тайнството Брак се извършва, като три пъти се произнася формулата "Венчава се Божият раб (името) с Божията рабиня (името) в името на Отца и Сина и Святаго Духа". Младоженците целуват венците и двещеникът ги полага на тлавите им. Кумът разменя венците кръстообразно три пъти. Певците пеят "Господи, Боже наш, със слава и чест ги венчай".
За Брака като тайнство споменава в Посланието си към Ефесяните св. ап. Павел. В апостолското четиво се дават насоки на младоженците по време на бракосъчетанието:
"Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, ...но, както Църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си, както Христос обикна Църквата... Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си; който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява... Тази тайна е велика!... Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си и ще бъдат двамата една плът!" (Ефесяни 5:22-33).
Както апостолското четиво, така и евангелският разказ (Иоана 2:1-11), където се говори за сватбата в Кана Галилейска и първото чудо, което Христос извършва с претворяването на водата във вино, трябва да се слушат внимателно, както от младоженците, така и от присъстващите на тайнството. Иначе бракосъчетанието се превръща в атракция.
Съветът на св. ап. Павел е дълбокомъдрен и чрез него Светата Църква обръща внимание на венчаващите се, че от този ден нататък поемат пред Бога едно сериозно изпитание и никакви житейски бури по общия им път не трябва да ги разделят. Младоженците отпиват от общата чаша червено вино — общо да поемат радости и скърби. Свещеникът им дава хляб и бонбони (да им е сладък животът като хляба и меда). В края на бракосъчетанието, излизайки от храма, кумовете хвърлят над главите на младоженците (по стара традиция) жито, бонбони, стотинки, за да се множи челядта им и да е пълен с благодат новият им дом.
Всички молитви и песнопения по време на бракосъчетанието насочват вниманието към взаимно любов, благодарността към отгледалите ги родители, уважението един към друг и към възрастните хора. Има и молитви за челяд, дълголетие, "за да видят деца от децата им".
В кодексите от ХV - ХVІІ век намираме съвременните формули за Обручението — "Обручава се Божият раб" и за венчанието — "Венчава се Божият раб". Тези кодекси свидетелстват и за кортежа до дома на младоженците, водени от свещеника. Едва пред дома им свещеникът свалял венците. Получилите благословението на Църквата влизали в дома на младоженеца, стъпвайки върху дълго бяло платно (символ на чистотата им), посрещани от родителите с хляб и мед. Едва тогава започвало сватбеното тържество — с песни, хора, благословии. От Изтока е взет обичаят (спазван векове наред и у нас) сутринта да се показва невестината риза на девствеността, след което да се пие "блага" ракия.
Запалените свещи, които младоженците държат в ръце, символизират духовно-благодатната светлина, която се получава по време на тайнството. Размяната на пръстените и вкусването на вино от една чаша показват, че от този момент съпрузите трябва заедно да делят радости и скърби и винаги да си помагат взаимно. Обикалянето в средата на храма изразява тяхната духовна радост и свързаността им завинаги.
Трябва да се имат предвид и някои практически неща за подготовката на сватбеното тържество.
Преди започването на тайнството трябва да са уредени всички формалности по документите. Без да бъде представен Актът за граждански брак, не се извършва църковното тайнство. Венчалните свидетелства се подписват след бракосъчетанието от свещеника, извършил тайнството.
Венчаваните трябва да са кръстени, да нямат сключен брак с друго лице, да не са дали монашески обет или младоженецът да е дякон или презвитер (свещеник).
Православната църква не позволява брак в следните случаи: Кръвно родство по права линия от всички степени, кръвно родство по съребрена линия до пета степен включително, по двоеродие (сватовство) до трета степен, и от четвърта само в случаите двама братя да вземат две сестри или брат и сестра да вземат брат и сестра. Не е разрешено и кръстници да встъпят в брак с родителите на своите кръщелници (по своето кръщение първа и втора степен).
Не се позволява венчание през Великия пост — от Сирни заговезни до вторник на светлата седмица, през Богородичните пости, през коледните пости — от Коледни заговезни до Въведение Богородично (14-21 ноември) и от Игнажден (20 декември) до Богоявление (6 януари); срещу неделя, срещу 12-те Господски и Богородични празници и срещу 29 август (Отсичане главата на Иоан Кръстител) и на 14 септември (Въздвижение на Светия Кръст — Кръстовден), венчавки могат да се правят, остава забраната само за Великия пост.
Светият Синод е разрешил при изключителни случаи и енорийските свещеници да разрешават извършването на тайнството Брак през периода 26 декември — 4 януари, без да искат предварително разрешение от митрополита.
На някои места в страната и днес се спазва традицията преди венчавката младоженците да вземат Причастие, след постене и изповед.
Ако нямат осветени кръстчета, медалиони и икони, свещеникът може да ги освети по време на бракосъчетанието. Свещите от тайнството в църквата се носят в дома на младоженците.
По книгата на хаджи Славчо Кисьов "Пътят към храма".
Какво е бракът и как злото прониква в него?
В резултат от брачното съединяване и съпружеското общение мъжът и жената според Божието благословение стават "една плът" (Бит. 2:24, Марк 10:8), като под "една плът" следва да разбираме не едно материално тяло, а своеобразна единна духовна същност, с нов духовен потенциал. При освещаването на съюза при тайнството Брак, Бог чрез силата на Светия Дух един вид "допълва дефицита от благодатни сили", появил се по причина на дотогавашните лични грехове на мъжа и жената. Затова и децата, родени в осветен от Църквата брак, са свети. Но всеки път, когато единият от съпрузите извършва грях, особено прелюбодейство или друг смъртен грях, той се противи на божествената благодат. Това мигновено се отразява на другите членове на семейството, а най-болезнено - на най-слабите му членове, децата. Тогава всички стават по-уязвими за злото и посегателствата на злите сили.
Александра Карамихалева, Църковен вестник
Свещенството е тайнство, при което избраният за съответното църковно служение се въздига чрез ръкополагане в една или друга от чиновете на свещенството. Чрез този свещенодействен акт на избрания се предава благодатта на Светия Дух и посветеният се облича с особена духовна власт по отношение на вярващите: да ги учи на истините на Христовата вяра, да извършва тайнствата и богослуженията, да ги води по пътя на нравственото съвършенство и духовни дела, да бъде пастир на Христовото стадо.
То се извършва само над лица от мъжки пол, които принадлежат към клира от православно вярващи - еднобрачни или приели монашески обет, - и избрани за възвеждане в една от трите степени на църковната йерархия: дякон, презвитер (иерей, свещеник) и епископ.
Тайнството се нарича също Ръкоположение или Хиротония (от гр. "хир" - ръка и "тефими" - полагам). След извършването му посветеният в дяконски чин може да участва в общественото и частното богослужение и да служи при тайнствата, но не може да извършва нито едно от тях. Дякон, който е приел ръкоположение за свещеник може да извършва требите и тайнствата (с изключение на Хиротонията). Посветеният във висшата, епископската степен на свещенослужение може да извършва всички тайнства и да освещава храмове, антиминси и миро, както и сам да преподава чрез ръкополагане дара на благодатта. По древна традиция в епископски сан се посвещават само свещеници, приели монашески чин.
В обряда на тайнството няма тайноизвършителна формула. Основното външно действие е ръкополагането, извършвано от архиерей и молитва за призоваването на Св. Дух. Извършва се само от епископ в светия олтар. В една литургия може да се ръкоположи само един дякон, свещеник или епископ. Едно и също лице не може да премине трите степени на свещенството (дякон, презвитер, епископ) в една и също литургия.
Ръкоположенията се извършват в неделен ден. При тайнството дяконът се облича в стихар и орар, презвитерът (свещеникът) в стихар, епатрахил и фелон, а епископът - получава малък и голям омофор и в края на службата - жезъл и митра (корона). Над главата на епископа се слага Евангелие. Изборът на епископ става с одобрението на богомолците, които при възгласа "Аксиос - достоен", отговарят "Достоен, достоен, достоен". Ако някой от присъстващите богомолци се провикне "недостоен", ръковъзлагането се спира, докато се изяснят съображенията за тази оценка. Такава е практиката на Цариградската Вселенска патриаршия, приета и от Българската православна църква.
Епископът извършва и Хиротесия, тоест, Ръковъзложение на четци, певци, свещоносци, клисари и иподякони. Това става в средата на храма, в началото на Светата литургия. Християни, на които е извършено ръковъзложение от епископ, могат да се обличат със стихар по време на свещенодействия. Те не се числят към йерархията и са миряни (цивилни лица). Ръковъзложение се извършва и върху жени, посветени да служат в светия олтар.
Използвани са материали от книгата на хаджи Славчо Кисьов "Пътят към храма".
От 1992 година С.Кисьов е секретар на Бачковския манастир.
Християнската проповед
Едно от първостепенните задължения на свещенослужителите е проповядване словото Божие. То е необходимо на вярващите за тяхното духовно възраждане и душеспасение.
"Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч; то прониква до раздяла на душата и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни". (Евр. 4:12), пробуждайки човека от греховния сън и направяйки стъпките му по пътя на спасението. Неслучайно, запитани от Божествения си Учител дали не желаят да Го оставят, апостолите отговорили: "Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот" (Ин. 6:68).
Още в Стария Завет Бог избрал пророците, за да възвестяват Неговото слово и воля, като заплашвал с тежка отговорност небрежността към това много важно задължение. "Кога кажа на беззаконника: "бездруго ще умреш!" а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, та да бъде жив, - тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря от твоите ръце" (Иез. 3:18). Известно ни е също онова, което се случило с пророк Йона, който първоначално омаловажил Господнята повеля да възвести покаяние за жителите на Ниневия.
В Новия Завет Сам въплътилият се и живял на земята Господ Иисус Христос свидетелствувал за истината (Ин. 18:37). Негови са и думите "...трябва да благовестя царството Божие, защото затова съм пратен" (Лк. 4:43).
Благовестническото задължение Спасителят възложил и на апостолите, изпращайки ги да учат всичките народи (Мт. 28:19), да проповядват Евангелието на всички твари (Мк. 16:15). Ето защо светите апостоли гледали на проповедническото благовестие като на свещенодействие (Рим. 15:16), предпочитайки го пред хлябораздаването: "Не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите" (Деян. 6:2) и дори пред извършване на тайнствата "Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, ... за да не се обезсили кръстът Христов" (1 Кор. 1:17). "Защото, ако ьлаговествувам, няма за какво да се хваля: обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам!" (1 Кор. 9:16).
Тази апостолска ревност към благовестието намерила място и в техните правила. На своите приемници те оставили следния завет: " Епископ или презвитер, небрежащ за паството и не учейки го на благочестие, да бъде отлъчен. Ако ли пребъде в тази небрежност и леност, да бъде низвергнат от сан" (58-мо апост. прав.).
Към това мнение се придържали и светите събори, постановили, щото "църковните предстоятели трябва ежедневно и най-вече в неделните дни да поучават целия клир и народ с благочестиви слова, като избират от Божественото Писание понятия и съждения на истината, без да нарушават установените вече граници и предания на богоносните отци" (19-то прав. на VI Вселенски Събор).
Великите пастири и църковни учители, бидейки най-ревностно проповедници, завещали същото и на приемниците си.
Господ Иисус Христос е онзи Крайъгълен Камък, на Който е основана Църквата (Еф. 2:20). Той е "Алфа и Омега, начало и край" (Откр. 22:13), Единият Истински Пастир, идеал за пастиря и проповедника, в чиито проповедите "друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос" (1 Кор. 3:11).
Собствено, Сам Господ и нашето в Него спасение съставляват християнската проповед. Дори и Старозаветната проповед можем да разглеждаме като проповед за Христа, защото, както справедливо отбелязва Блажени Августин "Старият Завет се разкрива в Новия".
По време на Своето земно служение, Спасителят непрекъснато проповядвал и благовестието Му било преди всичко свидетелство за истината.
"Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината" (Ин. 18:37).
"Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят" (Иак. 5:14-15).
Почти не съществуват хора, които не знаят какво е болест. Дори тези, които като млади са имали великолепно здраве, постепенно с годините започват да го губят, за да умрат накрая всички. Такива са законите на нашия свят, в който грехът разлага живота. А неизбежното следствие на греха е болестта и смъртта. Безполезно е да лекуваме тялото, ако душата ни е болна. Рано или късно тялото ще се превърне в пръстта, от която е създадено, а духът ще се отправи към Бога, за да Му даде отговор за всичко, направено в земния живот - и лошо, и добро. Затова, стремейки е да излекуваме тялото, не бива да забравяме за душата. Дори за нашето тяло да се грижат опитни лекари, изцелението идва от Бог. Ако Той не благоволи, то всички усилия на лекаря ще бъдат напразни. И обратно, Господ е силен да излекува всеки човек по вярата му, да даде изцеление на всичко - и на душата, и на тялото, дори без болния да се е докоснал нито един лекар.
Затова и в Църквата съществува Тайнството на Елеосвещението: за да може човекът, започвайки да лекува тялото, да не забрави за душата и за причината за болестта - греха. В Требника пише, че тайнството се извършва "над тежко болни", но мнозина по съвета на своите духовни наставници вземат участие в тайнството всяка година. Защото Тайнството се извършва не само за изцеление на тялото, но и на душата, и дори най-вече на душата. Разбира се, извършването на Тайнството не значи, че можем да прекратим приемането на лекарства или да престанем да приемаме помощта на лекаря, защото ако изцелението се извършва чрез лекаря, то е от Бога.
Елеосвещението е тайнство, при което чрез молитвено помазване различните части на тялото с осветен с елей (зехтин) се измолва над болен Божествената благодат, която лекува телесни болести и душевни немощи.
Още иудеите помазвали с елей болни. В библейско време с елей били помазвани царе, свещеници, пророци и свещени предмети. Елеят е образ на Божията милост, любов и състрадание (да си спомним притчата за милосърдната самарянка).
В Свещ. Писание не е посочено точно кога Иисус Христос е установил това тайнство. Най-вероятно заповед за него Иисус Христос е дал след възкресението Си, когато е говорил на учениците Си за лекуване на болни чрез възлагане на ръце (ср. Марк 16:18). Но още през времето на апостолите вместо ръковъзлагане за изцеряване на болни се използвало помазване с елей. Евангелието ни разказва, че апостолите "тръгнаха и проповядваха покаяние; изгонваха много бесове, и мнозина болни помазваха с елей, и ги изцеряваха" (Марк 6:7, 12-13). Най-пълно същността на това Божие тайнство е разкрита от св. ап. Иаков в Съборното му послание:
"Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне" (Иак. 5:14).
Видно е, че Църквата от апостолските времена и до днес не е преставала да се моли за телесното и духовно здраве на Своите чада. Заповедта на ап. Иаков се осъществява именно в Тайнството Елеосвещение.
От далечни времена Тайнството на изцелението е свързано с Изповедта и Причастяването и често се съединява с тях. Когато болният е на смъртно легло, се извършва първо Изповед и Причастие, а след тях и Елеосвещенство. А в обикновените случаи, когато смъртта не угрозява болния, християнинът се изповядва и миропомазва.
Към Маслосвета, както и към другите църковни тайнства, не бива да се отнасяме като към магически обряд или лекарство, приемано "за всеки случай". Към него трябва да пристъпваме със вяра и със страх Божи. Само тогава той може да ни принесе истинска полза. Защото именно усърдната молитва изцелява болния, когато е придружена от силна вяра.
Не е необходимо болестта да бъде смъртоносна или човекът да се намира в безпомощно състояние. Не бива да забравяме, че за християнина и душевното страдание за болест. Затова, ако душата ни страда от смъртта на близките хора, от мъка, ако се нуждаем от благодатен "тласък", за да съберем сили и да снемем от себе си отчаянието - тогава можем да прибегнем до Елеосвещението - това тайнство на изцелението.
Но както при телесна болест не трябва да се надяваме само на лекаря, който е само оръдие на Божия Промисъл; необходимо е да се обръщаме и към Бог с молитва. Освен изцеряване, Елеосвещенството ни дарува прошка за забравените грехове (но не и съзнателно прикриваните). Поради немощната си памет може да се случи човек да изповяда не всичките си съгрешения пред свещеника.
Стародавен обичай е също християните да се помазват с елей "за здраве". Затова освен при боледуване и слабост, Елеосвещение се извършва и при освещаване на нов дом и при именни дни. При желание и нужда свещениците извършват и масов (общ) маслосвет по всяко време на годината, но най-често по време на големите пости. Веднаж в годината по време на Великия пост (на Велики четвъртък) Църквата извършва велик Маслосвет.
Желателно е тайнството да се извърши от няколко (съгласно Требника - седем) свещеника. Затова на руски тайнството е наричано и "Соборование", т.е. "събор" на свещениците. Най-често, и напълно допустимо е извършването му и само от един, особено ако Тайнството се извършва в дома на болния.
Обикновено Tайнствотo се извършва в дома на християнина, до леглото на болния. Когато се извършва в храма, в централната част на наоса се поставя маса, на която са положени св. Евангелие, св. Кръст, съд с пшеница (или брашно), в средата на който е кандилото с елей. Наоколо са забодени седем клечки, обвити на края с памук, с които се помазва болният. При Маслосвет по други поводи клечката с памук е една. Свещениците и човекът, над който се извършва обряда, застават около масата, а присъстващите стоят наблизо - благоговейно и със запалени свещи.
Ако тайнството се извършва при болен, върху главата му се четат седем евангелски четива. Ако болният оздравее, осветеният елей се слага в домашното кандило. Ако умре - излива се върху него преди да се покрие с капака на ковчега.
Тайнството Елеосвещение се извършва от презвитери (свещеници) и архиереи (но не от дякони).
За да няма суетене, добре е, преди да се започне тайнството, да се приготви всичко потребно.
Голям грях е осветеният елей да се разпилее на нечисто място.
На много места из страната с брашното от Маслосвета се месят просфори за Светата литургия - това е осветен хляб за Причастие и раздаване.
Свещеник Александър Лашков,
из "Пътят към храма", кн. 2. Издателство "Нов човек" София, 2000.
Разкази за благодатното действие на Маслосвета
Досега само веднаж съм участвал в извършването на това тайнство от седем свещеници. Съпругата на един колега боледуваше дълго време от неизвестна болест - изпитваше слабост и общо неразположение, беше обхваната от пълна апатия и напусна работа. Седеше си вкъщи, но състоянието й се влошаваше, а лекарите бяха безсилни да помогнат. Съпругът й покани шестима колеги, между които и мен, и една вечер направихме у тях Маслосвет (Елеосвещение) за болната. Бях поразен от атмосферата, която се създаде в дома от нашето присъствие. Ние (въпреки всичките си недостатъци и недостойнства) изпълнихме стаята не само физически, но и духовно. Обхвана ни силно молитвено настроение - явно ние си го предавахме един другиму и взаимно разпалвахме молитвеното си чувство. Изпяхме и прочетохме всичко, което се полагаше, от душа и сърце. Кулминацията настъпи в края на тайнството, когато и седмината положихме епитрахилите си върху главата на коленичилата болна и прочетохме последната молитва. Бях сигурен, просто усещах с цялото си същество, че изливаме над нея духовна енергия с голяма целителна сила. В този момент разбрах защо Църквата е постановила това тайнство да се извършва от седем свещеници.
За никой от нас после не беше изненада, че болната оздравя. Възстанови се напълно и започна работа, която върши и сега с успех и добро самочувствие.
Свещеник Александър Лашков,
из "Пътят към храма", книга втора, издателство "Нов човек" София, 2000 година.
От практика се знае, че това тайнството Елеосвещенство помага според вярата на болния. Някои след извършване на елеосвещението получават временно облекчение и благодатна подкрепа да носят с търпение и благодарност болестта си, която при безропотно понасяне и при покайно настроение е спасителна за душата. Други пък след елеосвещението получават бързо оздравяване. Ето един достоверен случай.
Един свещеник разказва за някой си благочестив сляп 80-годишен старец, че се отличавал с дълбока вяра в Бога, че пръв идвал в Божия храм на служба и че се препитавал от подаянието на добри хора. Веднъж той силно заболял, започнал да се готви за смърт, изповядал се, причастил се и поискал да се извърши над него св. тайнство Елеосвещение. През време на маслосвета той се молил със сълзи на очи и с велика вяра в Божията милост. Неочаквано за него Бог го въздигнал полека-лека от болничния одър, тъй че след известно време той бил вече на крака. Свещеникът взел пак да го среща пред Божия дом.
Един ден след св. Литургия старикът отишъл в жилището на свещеника. На лицето му била изписана някаква голяма радост. Сам той не бил вече оня прегърбен старец, който едва се движел с помощта на своята тояжка. Сега той пристъпвал бодро и без бастун.
- Отче, казал той - аз получих велика радост от Господа!
- Какво именно? Кажи, дядо! - рекъл свещеникът.
- Аз виждам с едното си око, което ми се беше затворило преди двадесет години, и виждам ясно - виждам вас и вашата презвитера и всичко в света. Ето и без тояжка дойдох при вас, а преди това не можех без нея да сторя ни крачка.
- Слава Господу Богу! - казал свещеникът. Но кажи ми, дядо, отдавна ли си се удостоил да получиш такава милост от Господа?
- Да, от оня ден, когато вие, отче, извършихте над мене светото тайнство Маслосвет. През време на тайнството като че някаква голяма светлина блесна пред очите ми. От това око (тук той показал прогледналото свое око) потече сълза. Щом сълзата капна, аз започнах да виждам. Досега криех, но отсега ще възвестявам великото Божие благодеяние.
С тайнството Елеосвещение ние завършваме десетия член от Символа на вярата. Той ни разкрива, както видяхме, духовното богатство на тайнствата. Св. Православна църква има в тайнствата цяла неизчерпаема съкровищница от Божия благодат, предназначена за духовния живот на човека. От нас се иска да вярваме и да желаем да се ползваме от тия духовни богатства. Ако ние се подкрепяме чрез приемане на св. тайнства с Божията благодат, никакъв враг на душата ни не би могъл да ни попречи да живеем на земята по християнски и да достигнем след смъртта си жадуваното спасение в царството небесно.
Макариополски епископ д-р Николай и архимандрит д-р Серафим из книгата "Нашата вяра"
– Не слыхала она, а будто, говорит, пошептались. Заплакал папашенька... и Кашин заплакал будто".
Иван Шмелев в книге "Лето Господне". Москва 1870 г.
Источник: "Азбука веры"