За даровете на Любовта

Проповед по

13 ГЛАВА НА ПЪРВО ПОСЛАНИЕ НА СВ. АП. ПАВЕЛ ДО КОРИНТЯНИ

  “Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.”

(І-во Кор. 13:1)

    Възлюбени в Господа братя и сестри християни,
Всекидневно употребяваме изрази, обръщения и думи без дори да се замислим над конкретното тяхно съдържание. Залисани в бързината на своята мисъл ние често пропускаме същината. Обръщайки се към вас: възлюбени в Господа възлюбил ли съм ви истински? Готов ли съм да положа сърцето си за ближния и Бога?
  Лесно бихме изпитали любовта си, стига да го пожелаем. Стига да сме готови да посрещнем истината за себе си и да се изправим срещу й...
  Нека се опитаме да впрегнем въображението си и набързо да изобретим един малък тест. За целта първо е нужно мислено да поканим любим нам човек. Лице, чийто изгрев в наш спомен, сгрява цялото ни същество. И така, обгърнати от нежния спомен да тръгнем към този човек. Очаквайки от него да ни посрещне с цялата своя прелест след поредният напрегнат ден. С усмивка на уста, предвкусвайки радостта от идния миг, ние се изправяме пред входната му врата. Тя се отваря и зърваме любимия човек. Даряваме го с целувка и прегръдка. Но въпреки нашата нежност не получаваме това за което преди секунди мечтахме. Дълготърпелива ли е любовта ни или бързо охлаждаме своята милост. И без значение дали сме загубили усмивката си или упорстваме в нея, дирим ли своето? Опитваме ли се да успокоим унилия или се тросваме, че не приема нашите ласки? Извиняваме ли неговата слабост или се превъзнасяме в силите си? Вярваме ли на неговите думи, че причината за поведението му не е в нас или в гордостта си отново мислим, че света се върти около нас и ние сме причина за всичко? В гордостта си не се ли обиждаме? Подвластни на обидата си не се ли гневим и не изричаме ли безчестни думи? И вместо в мига в който ни хрумнат да укротим гневливостта си, ние се радваме за това, че сме победили в спора, а в унеса на афекта нито истината нито чувствата на доскоро обичаният ни интересуват. Е може и да сме удържали над страстите си пред любимия наш човек. Но навън? На улицата, в градския транспорт? Ако някой ни блъсне или настъпи, ругатня ли напира на устните ни или бързаме да успокоим извършителя, че не ни е навредил твърде много? Ако извършим услуга очакваме ли отплата? Ако някой пропусне да ни благодари или познат да ни поздрави не се ли обиждаме? Делим ли хората на приятели и врагове, на приятни и неприятни, на красиви и грозни... Божия ли образ търсим във ближния или своят собствен? За да общуваме с някой то трябва ли той да има черти на нашата сила или да споделя слабостта ни? Има ли смисъл да бъдем бледи от пост ако сме жълти от гняв?
    А толкова сладки са плодовете на любовта!  

    Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,
    не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;
всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.
Любовта никога не отпада...
(І-во Кор. 13:4-8)

    Често сами търсим оправдание за студенината в сърцата си, като казваме: Този който силно обича той силно и страда. Но радостта която любовта ни дарява е Вечна, а този, който обича за себе си не страда, а страда за тези които любов нямат. И ако забравим какво е да обичаш нека се сетим за детските сълзи и усмивки. Най-неутешимо плаче детето, заради болката на близките си нежели за своите рани. Най-пълна и искрена е усмивката му когато тя грее на лицето на майка му.
    Любовта ни дарява ангелски крила и ни извисява до Божият престол. Любовта лекува душите ни. Тя е одеянието което и смъртта не ще ни отнеме. И никоя жертва не е по-голяма от нея. Господ Сам се жертва и умря на кръста за да възкръсне и любовта у човека. Има ли по-пълен пример за победата на любовта над смъртта от Възкресението.
    Братя и сестри в Христовата любов, нека опазим любовта дарена ни от Бога! Нека от взаимна любов се раждат и децата ни! Нека никога не засъхват сълзите на състраданието ни! Нека не секва жертвоготовният ни дух! Нека победим себе си и суетата си в името на Любовта от която и ние сме родени и света е сътворен! Защото Светият Дух донесе на земята тия три вяра, надежда любов; но по-голяма от тях е любовта! (Виж І-во Кор. 13:13)
 

 

Кои са ловците на човеци в България?... 06.06.2010

Проповед за

НЕДЕЛЯ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ

"вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци." (Мат. 4:19)

 Възлюбени в Господа братя и сестри,

Днешния неделен ден поражда много смесени чувства. Колко приятно, но и непознато звучи – Неделя на всички български светии. Колко много са тези светители, но колко занемарени са храмовете посветени на тяхната памет, забравени техните жития, отречена тяхната жертва, подменен техният подвиг. Двуяко е и нашето отношение към тях – от една страна сме ги забравили почти напълно, от друга, когато се сетим за тях се хвалим и „гордеем” с величието на техните дела сякаш ние самите сме ги извършили. Обичаме гласно да възклицаваме: Велики българи са кръстосвали света, умни, смели, красиви, несъкрушими... Когато изтъкваме достойнствата на нашите предци е добре да се замислим стремим ли се и ние към тях; къде днес можем да придобием такива достойнства и кои личности са техните носители?

Колко би ни се искало да имаме гения на Светите братя Кирил и Методий и техните ученици, духовната извисеност на Св. Йоан Рилски, Смелостта на свети Патриарха Евтимий, красотата на света Злата Мъгленска и на св. Георги Софийски Нови... Как бихме искали да имаме техните дарби, но ако е възможно, без да се трудим за тях. Като че се надяваме да ги наследим само по силата на нашият общ етнически произход. Нека сега размислим над именно тези усилия, които светите мъже и жени са полагали. Усилия, с които са приготвили себе си за жилище на Сетия Дух, Който ги преизпълва с даровете си:

Цял живот упражняване в мъдрост, молитва, аскетично уединение, старателен подбор на средата, от която са заобиколени, безсънни нощи труд над книгите, претърпяване на жестоки гонения... Малка част от усилията положени от светите Равноапостолни седмочисленици. Нашата писменост, култура и реч са техни плодове.

Може би няма българин, който да не познава Рилският манастир основан преди повече от хилядолетие. Колко от нас обаче, навикналите на съвременния комфорт, бихме могли да си представим подвига на Рилския пустинножител? Десетки години живот в безмълвие, сред студ, сняг, лед сковаващи зимните върхове на Рила, вятър дъжд и пек редуващи се през останалите сезони. Обграден от диви зверове, светеца доказва в най-висша степен чудотворната сила на Боготърсещото човешко достойнство. Достойнство подслонило под купола на своето тяло безсмъртната човешка душа, пропито, оживено, обдарено от Светият Божий Дух. Нетленните му мощи и днес, са извор на изцеление от телесни и духовни немощи за всички, които търсят Бога.

Нека сега си припомним свидетелствата за началото на отоманското нашествие. Българския цар абдикира! Няма, кой да води мирни преговори, нито кой да организира войска в защита. Сред разгорялата се сеч се изправя св. патриарх Евтимий. Срещу тежко въоръжената турска армия патриарха има бронята на монашеската си одежда; армията, която предвожда е от младежи, жени и деца ужасени от насилието на настъпващия поробител. Въоръжени с любовта, която техният духовен баща вдъхновява, светите икони и кръстове подхранващи надежда и упование в Бог. Каква вяра укрепил в себе си Търновският патриарх, каква увереност в Бога! Пред неговия подвиг се стопява всяка ярост, вцепеняват се ръцете стискащи ятагани, злобата отстъпвала място на тихо възхищение.

Украсата на младостта, девството, кротостта, неприсъщата за юношеството мъдрост, са качествата впечатлявали всеки, който зърнел 18 годишния майстор златар Георги от София и девойката Злата от старопланинското селце Мъглиж. Те не останали скрити от турския поробител, който ги поискал за себе си. Но нито Георги, нито Злата приели да сменят вярата си, те не се поколебали и от обещанията за лесен и охолен живот под протекцията на силните на деня. И макар приживе никога да на се са се срещали тези чудни младежи, получавайки мъченически венци са се събрали на небесата!

Колко много, безкрайно много са божиите угодници, красящи с дела си българската история. Не са малко свидетелствата за техните дела, нито малко вдъхновените от тях!

Днес повече от всеки друг ден пред нас стои въпроса: Чия памет искаме да съхраним за нашите деца? Какви качества насърчаваме те да развиват? Кои да бъдат нашите учители, нашите вдъхновители? Какъв ще бъде духовният облик на България утре? Лесно бихме дали отговора на тези и производните на тях въпроси – наблюдавайте вълненията на децата си! Кого най-често ви сочат с малките си ръчички, чие име приповдигнато чуруликат, чий лик, чия икона ще разпознаят: тази на поп-фолк-рок-пънк-екшън-модна звезда или тази на някой от множеството български светии – равноапостоли, препоподобни, проподобномъченици, мъченици и изповедници? Има ли в стаите им редом до плакатите на любимите им герои поне една православна икона, която с радост да пазят?

Разбира радостно е, че децата ни имат възможност да се ползват от достиженията на съвременната техника! Благодарение на нея, чрез най-просто усилие, за секунди достигаме до интересуващата ни информация. Достъпа до българската история и култура днес е по-лесен от всякога. Тъжно е, ако децата не знаят едно име на български светец, информация, за което да потърсят. Тъжно е, ако имената на Борис Христов, св. Йоан Кукузел и връзката им с българската църковна музика са напълно погребани под имената на хилядите съвременни музиканти. Тъжно, защото културата, на която нашите деца ще бъдат проводници, ще изключва техният труд, тяхното достойнство в нашето общество ще заглъхне... Тъжно е, ако децата се възхищават на местния голям мафиот, на неговата скъпа кола, на новопостроен палат, но местният манастир подминават и нито един от обитателите му не познават. Разбира се проблема не се корени във възхищението от материята, защото и много храмове са изпълнени с позлата и пребогато украсени, музеите също, природните красоти са материални, проблем би имало, ако децата ни не познават духовните богатства. Защото материята се подчинява на духа – когато духът е богат и красив то често и материята е такава.

От вълненията на нашите деца зависи дали ще се стремят към подземния свят на престъпността и пошлостта или към Небесното царство, което се разкрива в Христовата църква и проявява чрез нашата духовност. Че Църквата ще съществува винаги, в това никой християнин не се съмнява, но че българската култура изчезва е опасение на мнозина. Ако погледнем назад, в нашата история, няма как да не забележим, че единствено, когато България е имала културен подем, то и политическият и социален живот на поданиците й е бил в разцвет; няма как да пропуснем, че българската култура е родена от българската църква – първите български научни институции, най-ценните образци на музикалното, изобразително и архитектурно творчество; най-тачените и уважавани от цял свят личности...

Възлюбени в господа братя и сестри християни, днешния ден ни показва какви са плодовете на девалвираните християнски ценности и традиции – престъпност, корупция; криза във всички духовни области и институции – църковния клир, политическия „елит”, училище, наука, изкуство, здравеопазване, социални грижи... Ако продължаваме да задълбочаваме тези кризи, ще попаднем в капана на собственото си невежество. Ще забравим, че Църквата не е институция товареща ни с хиляди мъртви изисквания, но Събрание на хората стремящи се към Бог! Църквата е живот – именно нашият живот. Ако превърнем Църквата ни в няма история, то същата опасност ще загрози и България.

От нас зависи докога ще има кой да чества „Неделята на всички български светии”. От нас зависи на кои „ловци на човеци” (виж. Мат. 4:19) ще се предадем, ще предадем и децата си...

Господи Иисусе Христе Сине Божий, по молитвите на всички светии от България, съхрани и опази нашия народ и децата ни като Твои!


Може да научите повече за светците на България от секция "Българските светци според църковния календар"  на www.pravoslavieto.com